ОПЪЛЧЕНЦИТѢ НА ШИПКА (11 августъ 1877)

Нека носимъ йоще срама по челото, Синила отъ бича, следи отъ теглото; Нека споменъ люти отъ дни на позоръ Да висне катъ облакъ въ наший крѫгозоръ; Нека ни отрича исторйята, вѣка, Нека е трагично имено ни; нека Бѣласица стара и новий Батакъ Въ миналото наше фърлятъ своя мракъ; Нека да ни сочатъ съ присмѣхи обидни Счупенитѣ окови и диритѣ стидни По врата ни още отъ хамота старъ; Нека тазъ свобода да ни бѫде даръ! Нека. Но ний знаемъ, че въ нашто недавно Свѣти нѣщо ново, има нѣщо славно, Що гордо разтупва нашитѣ гърди, И въ насъ чувства силни, голѣми плоди; Защото тамъ нѣйдѣ, на върхъ планината, Що небето синьо крѣпи съ рамената, Издига се нѣкой дивъ, чутовенъ връхъ, Покритъ съ бѣли кости и съсъ кървавъ мъхъ, На безсмъртенъ подвигъ паметникъ огровенъ; Защото въ Балкана има единъ споменъ, Има едно име, що вѣчно живѣй, И въ нашта исторйя, катъ легенда грѣй, Едно име ново, голѣмо, антично, Що отговоръ дава и смива срамътъ, И на клеветата строшава зѫбътъ. О, Шипка! Три деня младитѣ дружини Какъ прохода бранятъ. Горскитѣ долини Трепетно повтарятъ на боя ревътъ. Пристѫпи ужасни! Дванайсетий пѫть Гѫсти орди лазятъ по урвата дива, И тѣла я стелятъ и кръвь я залива. Бури подиръ бури! роякъ следъ роякъ! Сюлейманъ безумний сочи върха пакъ И вика: „Търчете! тамо сѫ раитѣ!“ И ордитѣ тръгватъ съ викове сърдити, И „Аллахъ!“ гръмовно въздуха разпра. Върхътъ отговаря съ други викъ: ура! И съ новъ дъждъ куршуми, камъни и дървье; Дружинитѣ наши, оплискани съ кърви, Пушкатъ и отблъскватъ, безъ сигналъ, безъ редъ, Всѣкой гледа само да бѫде напредъ И гърди геройски на смърть да изложи, И единъ врагъ повече мъртавъ да положи. Пушкалата екнатъ. Турцитѣ реватъ, Насипи налитатъ и падатъ и мратъ; — Идатъ като тигри, бѣгатъ като овци, И пакъ се завръщатъ: българи, орловци, Не сѣщатъ ни жега, ни жажда, ни трудъ. Щурмътъ е отчаенъ, отпорътъ е лютъ. Три дни вечъ се биятъ, но помощь не иде, Отъ никѫде взорътъ надежда не види, И братскитѣ орли не фърчатъ къмъ тѣхъ. Нищо. Тѣ ще паднатъ, но честно, безъ страхъ — Катъ шъпа спартанци подъ сганьта на Ксеркса. Талазитѣ идатъ; всичкитѣ на щрекъ сѫ! Последниятъ напънъ вече е насталъ. Тогава Столѣтовъ, наший генералъ, Ревна гороломно: „Млади опълченци, „Вѣнчайте България съ лаврови вѣнци! „На вашата сила царьтъ повѣри „Прохода, войната и себе дори!“ При тѣзи думи силни дружинитѣ горди Очакватъ геройски душманскитѣ орди, Бѣсни и шумещи! О геройски часъ! Вълнитѣ намиратъ канари тогасъ, Патронитѣ липсватъ, но волитѣ траятъ, Щикътъ се пречупва—гърдитѣ остаятъ И сладката радость до кракъ да измратъ Предъ цѣла вселенна, на тозъ славенъ рѫтъ, Съ една смърть юнашка и съ една побѣда. „България цѣла сега нази гледа, „Тоя връхъ високъ е: тя ще ни съзре, „Ако би бѣгали : да мремъ по-добрѣ!“ Нѣма вечъ орѫжье! Има хекатомба! Всѣко дърво мечъ е, всѣкой камъкъ — бомба, Всѣко нѣщо — ударъ, всѣка душа — пламъ. Камъне и дървье изчезнаха тамъ, „Грабайте тѣлата!“ нѣкой си изкрѣска, И трупове мъртви фръкнаха завчаска. Катъ демони черни надъ черний роякъ, Катурятъ, струпалятъ, като живи пакъ! И турцитѣ тръпнатъ, другъ пѫть не видѣли Ведно да се биятъ живи и умрѣли, И въздуха цепятъ съсъ демонский викъ. Боятъ се обръша на смърть и и на щикъ, Геройте наши, като скали твърди, Желѣзото срѣщатъ съ желѣзни си гърди И фърлятъ се съ пѣсни въ свирепата сѣчь, Като виждатъ харно, че умиратъ вечъ... Но вълни по-нови отъ орди дивашки Гълтатъ, потопяватъ орляка юнашки... Йоще мигъ—ще падне заветниятъ хълмъ. Изведнъжъ Радецки пристига съсъ гръмъ.

---

И днесъ йощъ Балканътъ, щомъ буря зафаща, Спомня тозъ день буренъ, шуми и препраща Славата му дивна, като нѣкой екъ, Отъ урва на урва и отъ вѣкъ на вѣкъ! Пловдивъ, 6. ноемврий 1883.